Няма друг по-естествен стремеж
 от стремежа към знание.
Мишел дьо Монтен, “За опита”

Изключителната популярност на есето е необяснима. Всеки ден по света се пишат, публикуват и четат хиляди есета. Темите, на които те са посветени, са най-разнообразни, но е сигурно, че човешкият стремеж към знание е в основата на всичко това. Търсейки себе си и света, опитвайки се да открие тайната на своето съществуване, човекът не е престанал отново и отново да се стреми към истината, защото, нека се позовем отново на Монтен: “Истината е толкова необятна, че ние не трябва да се отказваме от никое средство, което би могло да ни доведе до нея.” Есето е инструмент за познание и себепознание. Оттук идва и неговата популярност, достъпност и значимост.

І. Какво представлява есето?

Да се даде точен отговор на този въпрос, е много трудно. Трудността идва от това, че жанровата специфика на есето се изплъзва от дефиниране – гравитира от строго научното до художественото, от памфлета до очерка, от личното мнение до утвърденото в познанието. Дори във времето на ширещата се инфлация на словото есето се създава и се чете. По своята природа то може да предложи чисто елитарни теми и откровено житейски проблеми и пак да остане при читателя и да провокира мисленето, моралното поведение, ценностната ориентация. На какво се дължи магията на есето?
Есе идва от френски език (фр. – essai) и буквално означава “опит”, етимологически се свързва с глагола essayer – опитвам, изпробвам, претеглям. Създател на този жанр е френският мислител Мишел дьо Монтен (1533 – 1592), който публикувал през 1580 г. книгата си “Опити” (“Essais”). Тази нова литературна форма не е просто сполучлива находка, а е породена от желанието на автора да представи всяко знание не като догма, а чрез съществуващите различни възгледи – често коренно противоположни. Целта е да се покаже, че всяко познание трябва да развива не паметта, а мисленето. Човешкият ум трябва да бъде открит за творчески подход към идеи и проблеми и самостоятелно да избира. Монтен доказва ограничеността и несъвършенството на човешкото познание, неговата историческа изменчивост и необходимостта от  постоянното му усъвършенстване. Съмнението, което винаги е съпътствало човешкото познание, става инструмент за изследване на “знанието”, за показване на не по-малката важност и значимост на “мнението”. Монтен създава една особена форма на изразяване на човешкото мнение по важни обществени въпроси – ЕСЕ, която се утвърждава през вековете заради своята актуалност, непретенциозност, но и огромна сила на внушение.
Може да се каже, че есе – това е вид литературно-критическа и публицистична статия, в която по оригинален начин, с художествени средства, върху основата на личното мнение се излагат разсъждения по даден литературен, обществен, културен или философски въпрос. Есето е вид разсъждение. По своята същност то е продукт на доказателственото мислене – всяко становище са подкрепя с аргументи, излага се и се обосновава определено мнение. Но свободните разсъждения, самобитността на изложението не е задължително да съвпадат с научното изследване на проблема. Есето не търси строгата последователност и системност на изложението. То бяга от научната аналитичност. При търсенето на аргументация водещ е асоциативният принцип – една мисъл спонтанно извежда друга, с която е свързана по някакъв признак. Затова и самото изложение на есето се характеризира с индивидуален поглед към проблема, разнородност на аргументите, мозаичност, неочакваност и непредвидимост. Въздействието на есето се основава не само на приведените доказателства, а и на изискания стил на изложението, на въздействието на силата на словото. Присъщи за него са подчертаната образност, емоционалност, метафоричност, субективност и индивидуална неповторимост. Есето изразява индивидуалната позиция на автора, при това по един непринуден начин, без излишно разточителство. То е мисловен експеримент, полет на въображението, осъществен след самовглъбяване и разговор със себе си. Установените истини, тривиалното и сковаващото не са територия на есето. Всяко есе е свободно структуриран текст, без задължителни схеми и предварителни модели, като се следва интуицията и въображението на автора.
Видни представители на световната култура са писали есета: Теофраст, Стендал, Волтер, Т. Карлайл, Б. Шоу, Т. Ман и др. Известни български есеисти са: К. Величков, К. Кръстев, И. Хаджийски, К. Гълъбов, А. Златаров, Б. Болгар, Ат. Далчев и др.

ІІ. Какви са “правилата” за писане на есе?

Напълно съзнателно терминът “правила” е поставен в кавички, с което искаме да подчертаем, че тук той се използва в условното си значение. Няма общоутвърдени правила за писане на есе – това може би е и една от привлекателните страни на есето,  съхранили го през вековете. Да се даде рецепта как се пише есе, означава ни повече, ни по-малко да се седне и да се напише есе. Дали ще се акцентира на художествената страна на есето, или ще се търси научна добросъвестност при изложението – есето винаги запазва своя самобитен характер и показва не само онова, за което се говори, а (и най-вече!) личността на своя автор. Това ни дава основание само да посочим някои най-общи изисквания за написването на есе. Препоръките, които се дават, не са задължителни, но могат да служат за ориентация на кандидат-студентите при подготовката им за конкурсния изпит. И така:
1. Есето изразява  начина на мислене  на отделната личност, въображението, способността  да  се приобщи  или  разграничи от мисленето на другите, да покаже своето мнение не чрез логиката на науката, а чрез духовното си предразположение и нагласа.
След като има поставен проблем, върху който си струва да се мисли и да се говори, трябва да се изкаже и защити мнение. Да се напише есе, означава точно това – да се аргументира мнение по определен въпрос, и то личното мнение, собственото виждане по повдигнатия проблем. Позицията, която авторът изразява, е лично негова, каквато на него му харесва, без да я нагажда към позицията на другите или към общоприетата. Това е една възможност без задръжки да се изрази едно мнение и това мнение да се отстоява. Свободата на есето като жанр е в това – да се покаже свободата на мисленето, свободното заявяване на позиция, изявата като самостоятелно мислещо същество. Много важна роля тук се пада на личния опит на автора (житейски, познавателен, етически, икономически, медицински и др.). Проблемът се пречупва през индивидуалния му светоглед и чрез това още по-силно се изразява личното мнение.
2. Същността на есето е в разсъждението, постигнато чрез дълбочината на мисълта и емоционалната съпричастност.
В есето разсъждението и построената аргументация не се подчиняват на един строг рационален ред, строго подредено системно мислене. Не се търси категоричната и неуспорима истина, няма стремеж към окончателно обобщение. При обосноваването   изложеното мнение се пречупва през емоциите, душевното преживяване, въображението, интуицията, фантазията. Става едно непринудено споделяне на идея, възглед или оценка, основаващи се на реалния опит на автора, неговата впечатлителност и субективна нагласа. Да подчертаем, че разсъждението става възможно само ако е налице една ясно осъзната теза – обмисленото и обобщено формулирано мнение на автора по обсъждания проблем.
3. В есето не се открояват задължителни компоненти от рода на увод, изложение, заключение. Тяхното присъствие е условно. Есето се състои от фрагменти, които са структурирани свободно, но не хаотично. Връзката между фрагментите не е задължително да бъде логическа, тя произтича от желанието на автора да  представи нещата така, както ги мисли и чувства.
Структурирането на есето без изискването да се следва задължителен модел е израз на неговата свободна форма на изложение. Вярно е, че текстът се построява според собственото виждане и индивидуалните предпочитания на автора, но е важно да се разбере  същността на всяка една от частите – лично решение на автора е дали ще ги използва, или не.
Уводът е начин да се осигури подстъп към проблема. Задачата му е и да провокира читателя, да го заинтригува – най-често чрез цитат, анекдот, интересна случка, провокативно, полемично твърдение и др. Важно изискване е да бъде ясен, да избягва баналностите, да показва добра информираност.
Изложението трябва да разгърне изразяваното мнение и мотивите за аргументацията му. Това е ядрото на есето. Тук може да се използват различни текстове, които да образуват фрагменти, структурирани по такъв начин, че да дадат колорит и изящество на разсъждението.
Заключението трябва да придаде цялостен и завършен вид на есето. То има значение, защото може да бъде резюме на казаното или пък да търси връзки с други теми.
4. В есето може да се използват афоризми, поговорки, крилати фрази, максими, правила, цитати, сентенции. Те не бива да са самоцелни, трябва да подпомагат изложението, да бъдат алегоричен или метафоричен синтез на идеите на автора. Най-често се използват като изходна точка на размишленията или като аргумент към разсъждението на автора, появяват се и като извод. Може да се цитират дословно, може да се препредават по смисъл – есето е либерално и в това отношение.
5. Емоционалното и лиричното като стил и начин на изложение могат да присъстват в есето, но без да изместват разсъждението, което е водещото и определящото.
Емоционалното може да отговаря на характера на автора и от това есето само ще спечели – налице ще е една искреност и неподправеност. Не е без значение темата, която се обсъжда – понякога емоционалното и лиричното са единствените начини, чрез които да бъдат изразени дадени мнения.
6. При разработката на есето важна роля се пада на литературния български език, на правописа, пунктуацията и четливостта. Те са доказателство за образованост и култура на автора.

ІІІ. Защо есе?

Опитът, който се натрупа във ВСУ “Черноризец Храбър”, показа, че разработката на есе е най-удачната форма за прием в някои специалности в университета, защото разкрива ерудицията, културата и най-вече самостоятелността и творческото мислене на младите хора.
В писането на есе могат да се фокусират всички знания на един културен човек: исторически, философски, политически, литературни, икономически и др. По начина на своето “съществуване” есето показва достигнатата степен на духовно развитие на автора, богатството на неговата мисъл, силата на неговото въображение, многообразието на художествените средства, с които той ги представя пред читателя.
Всичко това прави възможно чрез есето да се покаже личният опит на всеки – това единство от теоретическо и практическо познание, което формира цялостното личностно присъствие. Собственото мнение става мяра за процесите в обществото, то има и особена аксиологическа стойност.
Това ще бъдат и критериите при проверката на кандидатстудентските есета. Стремежът е да се преодолее декларативността, наизустеността, фалшивата показност и неискреността в разсъжденията на кандидат-студентите.